Thursday, October 04, 2012

Черно цвете



Запей ми песни недопети,
запей за радост без звезди,
за черното отровно цвете,
що цъфва в горестни гърди.

Запей ми тъй! Засмукан корен
ти с детски пръсти изтръгни,
тогава взор, от сълзи морен,
ще зърне пролетни страни.

Запей, не слушай, че те питам
над нас ли плаче есента,
запей ми, нека падат скритом
безмълвни сухите листа.

Теодор Траянов

Monday, April 16, 2012

Пътуване


Стройни тополи край прашния път.
Ден, изпотил се от жега.
Бягат задъхани сенки без плът,
огнено слънцето гледа.
Морни жита, ожаднели за дъжд,
махат със златни забрадки.
Вдигам ръка и помахвам веднъж,
поздрави - бързи и кратки...
Пътят (под гумите) бърза назад,
въздухът - сух и горещ е.
Дълго пътувах по белия свят -
себе си исках да срещна.
Няма да спирам! Не мога сега!
Щъркели весело тракат...
Аз се прибирам щастлив у дома,
хора любими ме чакат.

Румяна Симова



Wednesday, July 20, 2011

Мъже в командировка


Едно сбогуване набързо.

Паспорт, цигари, очила.

И мойте (не на място) сълзи.

Да не отива на война.

Ще имам времето за книги.

За утринното си кафе.

И малък празник ще ми стига,

когато не деля на две.

Онази улица за двама -

веднъж ще извървя сама.

Без рамото до мен. И няма

да свърши от това света.

И лятото ще продължава.

И изгревът ще бъде жив.

Съседът всеки ден ще става

все по-вежлив и по-вежлив.

Докато някой ден потропа

по уморената врата

на къщата на Пенелопа.

(А Пенелопа е жена...)

В друг век сме - и ще му отворя.

От скука, от каприз, от жал.

И сигурно ще си говорим

за филмовия сериал.

А там, на филма се целуват

и ги покрива грешен мрак.

Пък Одисей да си пътува,

когато е такъв глупак.

И другият глупак - Съседът,

след две ракии ще реши,

че някак много тъжно гледам

и трябва да ме утеши...

Ах, Одисей му е разказвал

едни такива нещица...

че справедливо го наказвам.

(Тук става дума за рога).

В друг век сме, но през вековете

се раждал по един такъв -

най-истинският от мъжете.

Обикновено не е пръв.

Обикновено е последен.

В живота ми се е прострял.

Пред него, (Боже мой), съседът

прилича на съдран чувал.

Без него даже въздух няма.

Не дишам и наум броя:

една командировка само.

Не става дума за война...


Камелия Кондова


Wednesday, June 01, 2011

Не сме народ

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" - общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме...

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни...
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни...

Всякой вика "Яман ни е нам хала!" -
а всякому меракът е развала...
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Петко Славейков, 1875

Tuesday, April 27, 2010

J’aime l’horreur d’etre vierge....



J’aime l’horreur d’etre vierge....

Stephane Mallarme

Не зная, тоя път извежда
Ли от миражите навън,
Но любя тоя странен сън
На уморената надежда

Да виждаш как с невидим плам
Догарят бавно в миг тържествен
Утехата да бъдеш сам
И ужасът да бъдеш девствен

Да чуваш чудния псалом
На изумяващата младост
Която в свойта буйна радост
Любов разискря в своя дом.

О миг божествен, миг тържествен
За несъбудената плът,
Пленена в прокълнатий път
На ужаса да бъдеш девствен


Николай Лилиев
Март 1906 г.

Thursday, July 23, 2009

...И САМО НОЩЕМ...

...И само нощем, нощем

кога и господ спи, свит в здрача,

си позволявам аз разкоша

във тъмното да си поплача.

Защо ли? Ей така, от нерви,

От жар, от нежност и от мисли.

Причини - колко щеш. Все черни.

И само плач човек да иска!

Баща ми, майка ми от гроба

Излизат и ме навестяват:

„Ти помниш ли?“... „Да, помня...“ С обич

като дете ме утешават.

Деца - пораснали. И грижи.

Обиди - волни и неволни.

И раните си скришом ближа -

От свой и чужд. Куп рани болни.

Ах, битието, битието,

И в него - кървищата, рискът

На туй човечество, което

Не знае вече какво иска...

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,

Играещо си със барут и...

А аз съм го люлял довчера

Като дете в приспивни скути.

...Какво дете - звяр безподобен.

И осъзнаваш, че родител,

А не дете ти е... И че в злокобен

Миг е зарязало пещерите

И точно тебе е създало.

Тих плач във будната кошмарност!

Оплакващ цял свят с една жалост.

Ненужна никому, навярно.

И само нощем, нощем дръзвам

Да си поплача тъй, от слабост.

Но съмне ли - пак вълк безсълзен,

Възглавка мокра скривам бързо.

...И - с вълчи зъби - пак след хляба.

31.Х.1992 г.


Дамян Дамянов

Friday, June 26, 2009

Жестоко за двама



Бутилка стар коняк,

За по-изискано.

Пет приказки

за мода и за друго.

Един изтъркан виц.

Полуусмивка.

Открадната целувка,

първа. . .

Дежурното "Недей" на женски глас,

с което всъщност те повикват.

Две бели фигури

от страст.

Интимното око

на синя лампа.

И сладка топлина

на полумрак,

на голото легло,

на тиха музика.

А после -

неизменната цигара.

Дими цигарата за двама,

като жестока рана тлее.

Почуква вече празната касета.

Вие.

И всичко свършва.

Обичам те - ми казваш ти

със своя неуверен глас.

И молиш ме, настойчиво, страхливо,

да ти повторя същото и аз?

Обичам те -

но как да ти го кажа

в тази тишина.

Лъжа, защо ти е лъжата?

Целувам те,

но тебе ли целувам?

Лежа до теб, коса в коса,

прегръщам те и те забравям.

И не че има

някоя конкретно друга,

и не че ти

си хлътнала по мене,

а просто бе

поредната игра,

с която търсехме

любимия,

любимата,

и се отдалечавахме

завинаги от тях.


Иля Велчев