Из романa “Черната жена и Стрелеца”

И Черната жена прибра коте. Взе го от улицата. Погали го, нахрани го и то започна да мърка. Беше й дошло времето да става майка. Когато на една жена й дойде времето, тя прибира някакво животно. Започва да се грижи за него. Проверява. Ще може ли да се грижи за дете.

Някои жени само взимат животните и ги оставят да се грижат сами за себе си. Тя не беше такава. Изчете всички книги за котки, затвори очи, представи си котешката душа. Гърбът й се покри с черни, меки косми. Очите й позеленяха, Опашката й се мяташе нервно. Черната жена разбра котките. И взе куче. После взе риби. После костенурка. Няколко канарчета, таралеж, три кокошки...

Там нещата не потръгнаха, но тя не се отказваше лесно. Искаше да разбере света и да се грижи за него, защото какво друго може да прави една жена в свободното си време? Свободното от тревоги време.

И когато една жена казва често, че обича някого, тя обича нещо съвсем друго. Съвсем. Но това е трудно за разбиране.

Мария Карагьозова-Станкова

АЗБУКА

Азбуките бяха сбутани в един кашон - някои си взимаха букви, за да

съставят думи, други си правеха от тях огледало, а аз ги редях като домино -

от "Я" до "А", от "Я" до "А"... а после бутах редичките и те

се превръщаха в обратни улици.

Безумният фенер създаваше от скитащите сенки физиономии.

Вродените недостатъци се събираха всяка събота на ъгъла

и се подреждаха там - като плочки на тротоар.

Гаснещите й косъмчета ми подсказваха, че няма да има втори път.

Дълги дръпнати очи, с номерца на краката.

Един ден хвърлих камък във водата, но той отскочи,

без да образува кръгове.

Животът бучеше в ушите ми, като море в раковина.

Зимата премахна и последното "защо".

Итака - островът в главите ни.

Йерусалим, все пак.

Как може нещо, като кокошката, да снесе такава съвършена форма?

Лицето ми плуваше в тоалетната чиния, непотънало след

първото пускане на водата.

Меко ли е, когато умираш?

Някой повдигна планината и от нея потекоха реки от думи,

в които се давеше скрития смисъл.

Онзи свят, който е този.

Препънах се в кучето на прага, а то се изсмя, като глупаво момиче.

Разбира се, никой не разбра какво казах и настъпи миг надежда.

Състояние - това е да Стоиш Със някой.

Това изречение извираше от дълбокия срам, натъкмяваше се

към околностите, а после само си слагаше точката.

Устата й - бликаща език след език - ме поглъщаше бавно и цял,

сякаш анаконда.

Фалосът понякога е мост.

Хилавите врабчета кълвяха трохите на едно минало време -

сред песни, пърхания и възторг.

Цял и невредим.

Чуйте това: в живота ти си отговорен за всички, които си опитомил.

Шепотът - звук от конец, вдяван в игла.

Щастието е топла пушка с общи патрони.

Ъгълът - намерението на всяка среща.

Юли - месецът, през който се укривам.

Яго, който прави всеки от нас Отело.

Макс Коен

Колко си хубава!...

На М.К.

 

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави

 

Не се измъчвай повече - обичай ме!

Не се щади - обичай ме!

Обичай ме

със истинската сила на ръцете си,

нозете си, очите си - със цялото

изящество на техните движения.

Повярвай ми завинаги - и никога

ти няма да си глупава - обичай ме!

И да си зла - обичай ме!

Обичай ме!

По улиците, след това по стълбите,

особено по стълбите си хубава.

Със дрехи и без дрехи, непрекъснато

си хубава... Най-хубава си в стаята.

Във тъмното, когато си със гребена.

И гребенът потъва във косите ти.

Косите ти са пълни с електричество -

докосна ли ги, ще засветя в тъмното.

Наистина си хубава - повярвай ми.

И се старай до края да си хубава.

Не толкова за мене, а за себе си,

дърветата, прозорците и хората.

Не разрушавай бързо красотата си

с ревниви подозрения - прощавай ми

внезапните пропадания някъде -

не прекалявай, моля те, с цигарите.

Не ме изгубвай никога - откривай ме,

изпълвай ме с детинско изумление.

Отново да се уверя в ръцете ти,

в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!

Как искам да те задържа завинаги.

Да те обичам винаги -

завинаги.

И колко ми е невъзможно... Колко си

ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,

че искаш да ме задържиш завинаги,

да ме обичаш винаги,

завинаги.

 

Колко си хубава!

Господи,

колко си хубава!

 

Колко са хубави ръцете ти.

И нозете ти колко са хубави.

И очите ти колко са хубави.

И косите ти колко са хубави.

 

Колко си хубава!

Господи,

колко си истинска.

Христо Фотев

Молитва

Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от вссяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.

Атанас Далчев

1927

Бесилки в моя дом

Бесилките във всеки дом

протягат жадно свойте шии,

изсъскват слети с някой стол

или от близките саксии.

Полюшват с възлести ръце

и сграбчват в своя свят затворен,

затягат безвъздушно

пространства, светове

и стаите съсипват в огън.

Към нас отварят зли усти

и гъвкаво телата си увиват -

безкостни, ужасяващи, сами:

обесват те

и си отиват.

Марияна Фъркова

Антиприказка

Спиш ли, принце? - Спиш. А пък живота ми

само от безсъници живее.

Слушай ме, докато спиш, защото -

буден ли си, няма да посмея.

Принце, аз съм твоята принцеса.

Но разстрелях приказното чудо.

Станах и косите си разресах.

Не дочаках ти да ме събудиш.

Баловете бяха много пищни.

Лесно ми замаяха главата.

Млада бях - за нищо не въздишах.

Радвах се на лъже-красотата.

Любих се. И не с когото трябва.

Припознавах любовта във всичко.

Вярвах, че я има. Още вярвам,

но оставям други да обичат.

Не внимавах - мравката настъпих.

Значи съм способна да убия?

Разпилях косите си по пътя -

нямам със какво да те завия.

Да, заради мене пяха песни.

И заради мене пламна Троя.

Принце, аз съм твоята принцеса,

но отдавна вече не съм твоя.

Виненки, наместо пеперуди...

Снощи много е била ракията?

 

Ти поспи, когато се събудиш -

ще ти стана камъка на шията.

Камелия Кондова

Ето ме днес...

Ето ме днес съвършено разлистена.

Дяволска сила във жеста ми свети.

А във очите ми тайни и истини

врат като билки в магични котлета.

 

Дълго пих кръв от зелени насекоми.

Живо месо от издъхващо птиче

ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,

за да добия сърце дяволиче.

 

После презрях и магии, и измислици.

Стига съм търсила - казах - наслуки.

И пожелах да ми станат орисници

всичките живи човешки науки.

 

Не за да бъда всевластна незнайница,

нито с човешки съдби да играя,

а да гребете от мене и никога

да не ме изгребете докрая!

Петя Дубарова