Страх

Осмелих се да прегазя гордостта си не веднъж
Не ми пукаше за нея
Осмелих се да обичам
Един мъж
Така, както умея
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да смачкам всичко вътре в себе си и да оцелея
Осмелих се да призная безпощадно безпомощността
Осмелих се да поискам, без да искам.
Всичко
Нищо
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да кажа сбогом, да изчезна отвъд нечий свят.
Осмелих се да призная поражението си
Не успях
Не мога да си ида
Поредният ми грях.
Осмелих се.
И си плащам за това.

Осмелих се да бъда черна дупка в космос несъществуващ
Осмелих се да живея с безумна, неизвестна и отчаяна омраза
Осмелих се да остана
Да понеса
И да браня
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да нанасям честни рани с прояждаща язвителност
Осмелих се да бъда горда в единствеността си
Осмелих се да бъда цяла в разтрошеността си
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се омагьосам убийствено и да умирам от магия
Осмелих се да те нямам, за да те имам
Осмелих се да вярвам, за да повярвам
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се

Осмелявам се

Докрай.

И си плащам

За това

Не се пазаря.

Рейни

Приказка за лека нощ

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

* * *

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.

И поисках да не се събудя.

* * *

Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.
А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.
А пък аз — с жена му. И умирах
от дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също.

А пък ние — клонче от пейзажа.

Камелия Кондова

НЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПУКНА

Не бих желал да пукна,

преди да съм видял

онези черни кучета,

които спят без сън,

маймуните от тропика

със задника им гол

и сребърните паяци,

изпридащи гнездо.

Не бих желал да пукна,

преди да съм разбрал

дали монета не е

фалшивата луна,

дали умира слънцето,

сезоните дали

наистина са четири.

Не искам аз да пукна,

преди да съм успял

да премина в рокля

през целия Париж,

без да съм надникнал

в най-калните канали

и без да съм натикал

там срамния си срам.

Не бих желал да пукна,

преди да опозная

проказата и всички

онези лоши болести,

онези седем болести …

Не ме е страх от нищо –

от зло и от добро,

ако, ако, ако

познавам ги отблизо.

Не искам да оставя

което ми харесва,

което аз ценя,

което аз познавам –

моретата зелени,

където водорасли

валсират със вълните

по плаващия пясък.

Не искам да забравя

поляните през юни,

земята как се пука

и мириса на бор.

Не бих желал да пукна

без устните на тази,

която съм обичал,

красавицата моя,

прекрасното мече,

прекрасната Урсула.

Не бих желал да пукна,

преди да съм целунал

измитото и тяло

със устни и очи.

Не казвам нещо друго,

ще бъде неприлично,

не искам да умирам,

преди да са открили

за всички вечни рози

и ден от две минути,

морето в планината

и края на смъртта.

И веселите вестници,

щастливите деца

и още толкова неща,
които спят в главите

на разни инженери,

на разни градинари,

на разни демократи,

на разни урбанисти

и умни философи …

Има толкова за виждане,

за виждане, за чуване

и толкова за чакане,

за търсене във тъмното,

но аз съзирам края

как пъпли и настъпва

с муцуната си жаба,

ръцете си разтваря

към мен, за да ме сграбчи,

госпожи, господа,

не бих желал да пукна,

преди да съм опитал

вкуса на моя страх,

най-силния на вкус,

не бих желал да пукна,

преди аз сам да вкуся

вкуса на свойта смърт.

Борис Виан

Ако знаехте...

В количества огромни бутилирам
сироп от врящи, неизпяти песни.
В живота си нехайно консервирам
довчерашните свои музи пресни.

И някой ден, когато ги отпия,
изгубила гласа си безвъзвратно,
навярно вкус на вино ще открия
във вихъра на няма олелия.

Емоции мълчат във самотата:
"Обичам ви, о, мили мои Нечии!"
Горчиво ще ми струва Тишината
от думи неизказани, но вечни...

28.10.2004 г.

Силвия Такворян