Кармен

Коси – с отблясъка на ножа,

Очите й са димна пещ.

Кръст – педя. Смуглата й кожа

Е щавил дяволът зловещ.

“Усойница!” – жените пискат

(не мисли никой мъж така)

толедският архиепископ

пял меса в нейните крака

Огромен, тежък кок се вие

И лунния и тил краси.

Тя може цяла да се скрие

В нощта на своите коси.

Сред бледнината й янтарна

Избухва пурпурна уста.

Победоносна и коварна –

С цвета фатален на кръвта.

Какво е вашата наука

Пред нея, царствени жени!

С очи преситената скука

Тя може да възпламени

В кръвта й зрънце сол е стрита,

На онова море солта,

Отдето – властна – Афродита

Изплува в дива голота.

Теофил Готие

Поглед

От чувствата си нераздадени си ме изваял,
съзираш ме у себе си
отново
и отново,
и ме създаваш.
И казваш ми без думи пак
с очите си дълбоко скрити:
Не, ти не като онези, другите.
Да, ти си... ти си... ти си...
истински различна!
Омагьосваща,
принцеса - жаба,
жрица понякога злокобна.
И ти във мен не спираш да обичаш
измислицата своя,
безумно жива и греховна.
Проплаква музиката във сърцето ти сурово,
неискащ и непитащ!
Самотен дявол, неразбиран сякаш пак, отново.
С тъга опустошаваща сълзите на душата ти прошепват:
Бъди каквато си, принцесо моя грешна!
Красива, грозна, несъществуваща, някаква.
Ангел-екзекутор, и дете измамница,
жестока, нежна, добра, себична. Всякаква!
Но нали дори да си мираж, несътворим като магия,
в миговете на пустинните ми бури, които пак ще скрия,
ти имаш власт в света ми приказен отново да се сливаш.
И знаеш ли,
понякога дори умееш ти да го съсипваш.
И убиваш.

Рейни

Страх

Осмелих се да прегазя гордостта си не веднъж
Не ми пукаше за нея
Осмелих се да обичам
Един мъж
Така, както умея
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да смачкам всичко вътре в себе си и да оцелея
Осмелих се да призная безпощадно безпомощността
Осмелих се да поискам, без да искам.
Всичко
Нищо
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да кажа сбогом, да изчезна отвъд нечий свят.
Осмелих се да призная поражението си
Не успях
Не мога да си ида
Поредният ми грях.
Осмелих се.
И си плащам за това.

Осмелих се да бъда черна дупка в космос несъществуващ
Осмелих се да живея с безумна, неизвестна и отчаяна омраза
Осмелих се да остана
Да понеса
И да браня
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се да нанасям честни рани с прояждаща язвителност
Осмелих се да бъда горда в единствеността си
Осмелих се да бъда цяла в разтрошеността си
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се омагьосам убийствено и да умирам от магия
Осмелих се да те нямам, за да те имам
Осмелих се да вярвам, за да повярвам
Осмелих се
И си плащам за това.

Осмелих се

Осмелявам се

Докрай.

И си плащам

За това

Не се пазаря.

Рейни

Приказка за лека нощ

Монолог на вещицата

Вечерта въобще не беше синя.
Нямаше цветя и пеперуди.
Аз замествах спящата царкиня
до деня, във който се събуди.
Принцът беше жаден да обича,
а пък тя — безпаметно заспала.
Тъй че се престорих на момиче.
Лесно е — с една магия бяла.
Черните магии ги забравих,
във мига, когато ме погледна.
Знаех — сто години ми остават.
Знаех, че ще бъда предпоследна.
Изведнъж ще ме разлюби, знаех.
И не бих могла да го опазя.
Можех да го удуша накрая,
но ми свърши всичката омраза.
Укротих се. Е, така да бъде!
Да отива и да я целува.

А сега принцесата ме съди,
че мъжът й нощем ме сънувал...

* * *

Монолог на спящата царкиня

Вече сто години те сънувам.
От кошмарите съм побеляла.
Вещицата хищно те целува.
Сякаш, че не спя, а съм умряла.
Ти — до нея — силен, ненаситен.
Седмото небе ти е подвластно.
Щеше да е страшно за очите
всичко туй — ако не бе прекрасно.
Гледах ви и знаех, че не мога
да достигна женския й блясък.
Прекалено плашена със Бога —
значи — зле възпитана във ласки.
И какво, че после ще те имам.
(Знаех, че накрая ще те пусне.)
Ще бълнуваш лятното й име.
В зимната постеля ще е пусто...
Мислих си го (и защо да крия) —
съмне ли — да ви направя луди.
Достраша ме да не ви убия.

И поисках да не се събудя.

* * *

Монолог на принца

Не можах от грях да се опазя.
Много бяха тези сто години.
А мъжът на вещицата казва,
че била тя спящата царкиня.
А жена ми — вещица. О, Боже!
Значи — той жена ми е прегръщал.
Значи е докосвал тази кожа.
Може да е било в тази къща.
А пък аз — с жена му. И умирах
от дъха на хала ожадняла.
Беше страшно — огнено красива.
Всичко друго, ама не заспала.
Двамата, измамени по мъжки,
май ще трябва тъжно да си кажем:
двете са били едно и също.

А пък ние — клонче от пейзажа.

Камелия Кондова

НЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПУКНА

Не бих желал да пукна,

преди да съм видял

онези черни кучета,

които спят без сън,

маймуните от тропика

със задника им гол

и сребърните паяци,

изпридащи гнездо.

Не бих желал да пукна,

преди да съм разбрал

дали монета не е

фалшивата луна,

дали умира слънцето,

сезоните дали

наистина са четири.

Не искам аз да пукна,

преди да съм успял

да премина в рокля

през целия Париж,

без да съм надникнал

в най-калните канали

и без да съм натикал

там срамния си срам.

Не бих желал да пукна,

преди да опозная

проказата и всички

онези лоши болести,

онези седем болести …

Не ме е страх от нищо –

от зло и от добро,

ако, ако, ако

познавам ги отблизо.

Не искам да оставя

което ми харесва,

което аз ценя,

което аз познавам –

моретата зелени,

където водорасли

валсират със вълните

по плаващия пясък.

Не искам да забравя

поляните през юни,

земята как се пука

и мириса на бор.

Не бих желал да пукна

без устните на тази,

която съм обичал,

красавицата моя,

прекрасното мече,

прекрасната Урсула.

Не бих желал да пукна,

преди да съм целунал

измитото и тяло

със устни и очи.

Не казвам нещо друго,

ще бъде неприлично,

не искам да умирам,

преди да са открили

за всички вечни рози

и ден от две минути,

морето в планината

и края на смъртта.

И веселите вестници,

щастливите деца

и още толкова неща,
които спят в главите

на разни инженери,

на разни градинари,

на разни демократи,

на разни урбанисти

и умни философи …

Има толкова за виждане,

за виждане, за чуване

и толкова за чакане,

за търсене във тъмното,

но аз съзирам края

как пъпли и настъпва

с муцуната си жаба,

ръцете си разтваря

към мен, за да ме сграбчи,

госпожи, господа,

не бих желал да пукна,

преди да съм опитал

вкуса на моя страх,

най-силния на вкус,

не бих желал да пукна,

преди аз сам да вкуся

вкуса на свойта смърт.

Борис Виан

Ако знаехте...

В количества огромни бутилирам
сироп от врящи, неизпяти песни.
В живота си нехайно консервирам
довчерашните свои музи пресни.

И някой ден, когато ги отпия,
изгубила гласа си безвъзвратно,
навярно вкус на вино ще открия
във вихъра на няма олелия.

Емоции мълчат във самотата:
"Обичам ви, о, мили мои Нечии!"
Горчиво ще ми струва Тишината
от думи неизказани, но вечни...

28.10.2004 г.

Силвия Такворян

ЖЪРТВОПРИНОШЕНИЕ

В зори разискрен, брачний пир угасна
на морна вечер в тихите вълни
и над сърца ни бог на жажда властна
крила широки властно наклони.
И мълком влезли в сънните покои,
де други пир ни готвеше нощта,
сами свалихме ний венците свои
и смутно спряхме - жад и нагота!

Той, властен и весталка да прелъсти,
пристъпи - и не сетих аз кога
вля сладък пламък в самите ми пръсти,
впил в огнен обръч моята снага.

Аз чух възторжни устни да се впиват
по мойте бели свежи колена
и вопли пламенни да ме заливат
като вълната - пламенна вълна.

И в буйно пожеланье взор извила,
в кръвта си чула химна да звучи,
аз паднах нежна - и със сетна сила
протегнах устни и закрих очи.

_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

Когато сепнах клепки уморени,
по устните ми лепнеше нектар
и бледен дим се виеше над мене,
като над новоосветен олтар.

Димчо Дебелянов

Не си виновна ти

От други свят съм аз - не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз.

От тебе исках аз да бъдеш огледало

на моята мечта сред ясна самота:

вълшебно огледало, живот и образ дало

на моя хладен блян, от светъл бронз излян.

Не си виновна ти, от други свят съм аз,

не зная прах и дим в приоблачния мраз;

от други свят съм аз, що можеш стори ти

за моя снежен сън и ледени мечти!

Що можеш стори ти, не арфа яснозвучна

за тайната в тъма ридаеща сама, -

не арфа яснозвучна, с душата ми съзвучна,

дозела песента на радост-горестта!...

Пейо Яворов

Кукувица

Аз не разбирам хората, които
отиват при гадатели и врачки
и с бобени зърна и хороскопи
се мъчат да открият що ги чака
във бъдещите дни. Каква утеха
и смисъл има да живееш,
което знаеш? Тайнствената книга
на битието е необходимо
ний да четеме лист по лист, с надежда,
без да поглеждаме напред. И който,
обхванат от нечисто любопитство
или от дързост дяволска, поиска
да раздере завесата на дните
и на съдбата образа да види,
намира не живота, а смъртта.

Дете, със баба си напролет в Солун
минавах аз край турските казарми.
Зад зидовете жълти и високи
се трупаха безредно и тревожно
като пред буря облаците мрачни
и злачни на дърветата. И помня,
там винаги разнасяха се вопли
на кукувица. И защото знаех,
че кукувиците предсказват колко
години ще живеем, аз побягвах,
затулил с двете си ръце ушите,
за да не чувам що вещае
тоз нечовешки глас, невидим и ужасен,
от мрачината гъста на листака.

1963 Атанас Далчев

Кукувица

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж ти рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори -
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета.
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки -
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моите уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам ...
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

"Със сочни устни съм и зная как в леглото

да смазвам старите представи за доброто.

Аз сълзите суша на свойта горда гръд

и старци с детски смях край мене се въртят.

Щом гола зърнат ме, объркват те, горките,

Луната, Слънцето, небето и звездите.

Мъдрецо, моята наука е сластта,

щом впия в някой мъж и пръсти, и уста

или му дам в гръдта ми зъби да забива,

ту крехко-плаха, ту брутално-похотлива,

тюфлекът виждал е, измачкан и смутен,

безволни ангели да падат зарад мен!"