Замълчавам, понеже не се сещам какво друго бих могъл да й предложа. За щастие тя сама ме избавя от затруднението:
- Имам предчувствието, че все пак накрая ще стана учителка в някой затънтен край. Ще завърша педагогически стаж със спестените си пари, ако все още имам такива, и ще стана учителка в някое село. Ще гледам вечер телевизия и ще плета пуловер за зимата. Какво друго?
- Жалко за хубавата песен... - промърморвам сякаш на себе си. - Като си спомня с каква решителност отхвърляхте утрешният ден, там на дансинга, и като виждам какви горчиви грижи ви причинява всъщност това "утре"...
- Не бъркайте театъра с живота, Питър. Ако театърът приличаше на живота, никой нямаше да има нужда от него.
Гласът звучи уморено и апатично. Тази жена ми се бе представяла високомерна и самонадеяна чак додето бе смъкнала заучените изражения, за да ми се разкрие в истинския си образ - една героиня на неуспеха и разочарованието, залутана в безпътица из лабиринта на града и гледаща с недоверие и тревога натам, дето краят на улицата се губи в мрачини.
Всъщност, песента бе наистина права. Защото това
утре, утре, утре
кой знае дали изобщо го имаше, защото всичко напред може би бе само мрачина.
