Мъже в командировка

Едно сбогуване набързо.

Паспорт, цигари, очила.

И мойте (не на място) сълзи.

Да не отива на война.

Ще имам времето за книги.

За утринното си кафе.

И малък празник ще ми стига,

когато не деля на две.

Онази улица за двама -

веднъж ще извървя сама.

Без рамото до мен. И няма

да свърши от това света.

И лятото ще продължава.

И изгревът ще бъде жив.

Съседът всеки ден ще става

все по-вежлив и по-вежлив.

Докато някой ден потропа

по уморената врата

на къщата на Пенелопа.

(А Пенелопа е жена...)

В друг век сме - и ще му отворя.

От скука, от каприз, от жал.

И сигурно ще си говорим

за филмовия сериал.

А там, на филма се целуват

и ги покрива грешен мрак.

Пък Одисей да си пътува,

когато е такъв глупак.

И другият глупак - Съседът,

след две ракии ще реши,

че някак много тъжно гледам

и трябва да ме утеши...

Ах, Одисей му е разказвал

едни такива нещица...

че справедливо го наказвам.

(Тук става дума за рога).

В друг век сме, но през вековете

се раждал по един такъв -

най-истинският от мъжете.

Обикновено не е пръв.

Обикновено е последен.

В живота ми се е прострял.

Пред него, (Боже мой), съседът

прилича на съдран чувал.

Без него даже въздух няма.

Не дишам и наум броя:

една командировка само.

Не става дума за война...

Камелия Кондова